Преди 150 години по реката превозвали годишно 200 000 тона стоки
В средата на XIX век замисляли да пуснат кораби по Марица
Владимир Балчев
Разстоянието от Пловдив до Одрин е 197 километра. За европейските пътешественици от ХVІІ в. това означавало дълъг и уморителен път. Първият преход бил от Пловдив до Папазли (Поповица), следвал прехода от Папазли до Каяджик (сега в рамките на Димитровград)… И така дни на ред влачене по разбитите пътища, сред множество опасности.
Но имало и друга възможност – пътуване по река Марица. Това било бързо и приятно придвижване, при това разкривало приказни гледки. И най-важното – сигурно. Защото на брега от всеки храст можело да се появи разбойник, докато в дълбокото нямало скрити засади. Весело се пътувало преди 150 години. Събирали се по десетина сала, натоварени здраво със стока, чергило пазело „моряците“ от дъжда и вятъра, готвели на малко огнище, пушката била винаги на метър-два от тях. Само преди Одрин речните моряци се умълчавали. Защото точно при сводовете на моста водата тръгвала бързо, завъртала саловете и ги разбивала в каменните зидове. После някаква тайнствена сила грабвала нещастниците и ги затискала в дълбоките подмоли. Кажи-речи всяка година някой ставал курбан. Толкова много къщи зачернил проклетият мост, че избягвали да го споменават и само тежка въздишка замествала зловещото име.
Друга била Марица в миналото. Не случайно в древността Лукиан я нарича най-голямата река, за Херодот тя е „свещеният Хеброс", Страбон обяснява, че реката е плавателна, кажи-речи, до Белово. Явно е било така, защото на антична монета от Пловдив се вижда кораб с шест реда гребла. Спускането по течението и усилията на гребците осигурявали добра скорост. За пътуването в обратна посока се ползвали коне, които теглели с въжета плавателните съдове срещу течението. Най-лесно било с дървения материал от Родопите и Рила, без който строителството в Цариград щяло да замре. Гредите и дъските се хващали със специални скоби, а в Енос просто разглобявали саловете и се връщали обратно само с железата.
Знае се, че от ХVI нататък Марица постепенно се наложила като основна магистрала на Тракия. Почти всичко се превозвало по вода – ненадминатият по качество ориз от Пловдив и Пазарджик, чудесна пшеница, масло и сирене, зоб за султанските конюшни, желязото, добивано в Самоков и Софийско (годишно по реката се превозвали около 24 000 тона метал). Ако такова огромно количество се натовари на камили, керванът би се проточил на километри. Желязото обаче било далеч по-малко от зърнените храни, които в средата на XIX в. надхвърляли 100 000 тона. Освен това към пристанището в Енос, където чакали кораби от Англия, Франция и други страни, пътували кожи, бали с памук и тютюн, дървени въглища, вълна, пашкули и ред още стоки. Над 200 000 тона товари отнасяла Марица почти без никакви разноски.
Замръзването на реката се приемало като истинска катастрофа. Така в края на XVIII в. императорските корабостроителници и военни работилници закъсали за желязото, добивано в Самоков и Софийско.
Пътуването ставало със салове от насмолени дъски. Били тесни и дълги, за да минават под мостовете. Екипаж от трима души управлявал дългите по 20-25 метра салове. Често се случвало да превозват и пътници.
В Пловдив имало и пристанище. Било до сегашните улици „Артилерийска" и „Хъшовска". Наблизо се намирали познатите ханове и кръчми, в складовете край брега чакали тонове товари. Говори се и за скеле (т.е. пристанище) при днешния мост мост на бул. „Руски”.
В средата на XIX в. едно параходно дружество решило да регулира Марица и пусне кораби до Пловдив, но с появата на железницата, корабоплаването взело да запада.
Изсичането на полските гори и бентовете за напояване на оризовите полета лека-полека започнали да пресушават Марица и в началото на XX в. саловете изчезнали. Най-евтиният път през Тракия останал в историята.
Благодаря за статията ! Продължавайте все.